В Новата Медицина (така нарича д-р Р. Г. Хамер цялостната наука, която развива, базирана на 5- те биологични закона, левкемията не е болест, а лечебна фаза след заболяване на костния мозък, който отговаря за образуването на кръв.

По принцип съществуват две възможности за увреждане на костния мозък: едната е да има цялостно токсично заразяване, а другата е радиоактивно облъчване (Чернобил). Оздравителната реакция на костния мозък се нарича левкемична реакция: При този процес костният мозък произвежда голям брой незрели клетки, както червени, така и бели, т.е. незрели еритроцити и левкоцити. Най- незрелите от левкоцитите се наричат (левко)бласти.

В традиционнатa медицина се е наложила налудничавата идея, че тези бласти са злокачествени, тъй като се произвеждат големи количества от тях. Tе обаче в никакъв случай не са злокачествени и никой досега не е наблюдавал делене при тях. Напротив: след няколко дни те биват разградени в черния дроб, така че на практика са “еднодневки”, които биват “спирани от движение”, следователно не могат да нанесат никакви вреди.

Преди време дори погрешно се смяташе, че тези бласти, които са по- големи от еритроцитите, могат да запушат кръвните пътища, но това също е налудничаво схващане, тъй като в левкемичната ваготонична оздравителна фаза вътрешният диаметър на кръвоносните съдове се разширява 3 до 4 пъти, така че в този аспект не съществува абсолютно никаква опасност. Освен това досега нито един хисто-патолог не е наблюдавал под микроскоп такова запушване с бласти.

Също и схващането, че в левкемичната фаза има прекалено малко нормални левкоцити, не отговаря на истината: защо независимо от броя на незрелите нормални левкоцити или бласти, които намираме, пациентът винаги има от 5 000 до 10 000 “нормални” левкоцити, които, от гледна точка на разреждането, е дори много повече от достатъчно.

При оздравителната фаза след токсично или радиоактивно облъчване се регулира броят на левкоцитите, който може да достигне близо един милион след известно време, което зависи от размера на увреждането. Този вид увреждане на практика никога не се случва. То обаче не се различава в кръвната картина от това, за което ще стане дума после, а именно от това, което е настъпило в следствие на вътрешен конфликт на обезценяване на Аз-а. И тук левкемичната фаза е оздравителна.

Фазата на увреждане е предхождащата я – т. нар. активна фаза на конфликта.

Активната фаза на конфликта същевременно е и раковата фаза. В тази фаза се образуват остеолизи, т.е. дупки в костната тъкан чрез атрофия на костните клетки . В тази фаза организмът произвежда по- малко червени и бели кръвни клетки. Това наричаме анемия.

Анемията (малокръвие), ракът на костите и активната фаза на биологичното обезценяване на Аз-а са на практика едно и също нещо. В мозъка по време на активната фаза на конфликта се конфигурират т. нар. концентрични кръгове в отговарящата за това част от мозъка (по- точно от бялото мозъчно вещество).

Част от тези конфликти на обезценяване на Аз-а, които са може би най- честите конфликти при хората и животните, реално не могат да бъдат решени. Индивидът умира от анемия и атрофия на костните клетки.

Ако конфликтът е продължил прекалено дълго, но в крайна сметка е решен, левкемичната фаза се характеризира с висок брой на левкоцитите. Оздравителният оток в мозъка съответно също е голям и може да предизвика усложнения (опасност от мозъчна кома), ако не им се обърне внимание, както става почти винаги в традиционната медицина и ако не се предприеме медикаментозно лечение.

Симптомите на левкемията са типични, както при всички оздравителни фази след раково заболяване. Пациентът е отпуснат и уморен, често с висока температура, има апетит и през първата фаза на лечението има доказуем спад на броя на еритроцитите и левкоцитите, чрез разширяване на техните съдове (типично за ваготоничната оздравителна фаза )и разреждането на кръвта с кръвен серум. Същевременно пациентът има силни болки, породени от разтягането на периоста (костната обвивка) на мястото, на което под костната обвивка са възникнали костни остеолизи, които сега започват да се рекалцифицират.

С тази фаза на умора и болки майката- природа има съвсем разумна цел:

Индивидът- човек или животно- трябва да си почива възможно най- спокойно, защото поради повдигането на периоста от костта, предизвикано от едема (отока) вътре, през тази фаза костта няма почти никаква стабилност, докато преди това е получавала допълнително опора и стабилност, именно защото периоста и е служил като своеобразен бандаж. Поради тази причина в тази фаза има опасност от счупвания на кости ,особено при възрастни и особено при остеолизи на шийката на бедрената кост.

При малките деца намаляването на костната маса в повечето случаи е генерализирано, тъй като те са преживели и генерализиран конфликт на обезценяване на Аз-а. (“Мама не ме обича вече. Тя се интересува само от братчето ми. “) Затова при малките деца почти никога не съществува опасност от счупвания.

Официалната медицина не се интересува нито от мозъка, нито от душата на пациентите си. (Професор Нийтхамер: ” Деца, особено кърмачета, нямат още никакви конфликти.”)

Традиционните лекари изхождат от абсурдната мисъл, че трябва да нормализират по изкуствен начин повишения брой левкоцити и то веднага- нещо, което майката- природа така или иначе прави, но чак едва след като костните остеолизи отново са се рекалцифицирали, т. е. оздравели са.

Разбира се, това върви ръка за ръка с факта, че в същото време и психиката трябва да оздравее, както и мозъкът.

Когато лекарите от официалната медицина открият костна остеолиза, която се смята за оздравяване в тази левкемична фаза, тогава те говорят за остеосарком. Всяка левкемична оздравителна фаза практически отговаря на малък, голям или на няколко остеосаркома. За щастие на пациента обаче те в повечето случаи не се диагностицират.

Различните видове левкемия са: миелична, лимфоцитна и моноцитна. Преди те биваха строго разграничавани една от друга. Но откакто знаем, че се сменят често в рамките на една и съща оздравителна фаза, вече не се обръща голямо внимание на тези разграничения както преди.

За най- безобидна преди беше смятана т. нар. хронична или старческа левкемия и лимфоцитната левкемия при малки деца.

Двата вида в повечето случаи не бяха смятани за истинска левкемия. В цялата голяма заблуда това бяха две малки искрици истина. За нещастие днес биват диагностицирани около 30- 40 пъти повече случаи на левкемия от преди. (Въпреки, че на практика те даже са много повече.) По принцип всяко лумбаго е малка левкемия. Преди на никой педиатър не би му хрумнало , да прави пункция на костния мозък при лимфатична детска левкемия. Правеше се контролен преглед след 3 и после след още 3 месеца и се установяваше, че е изчезнала.

Острата и хроничната левкемия се различават по това, че и протичането на конфликта е настъпило еднократно или се е случило няколко пъти. След като знаем всички тези неща, никой не би трябвало вече да умира от левкемия, особено пък дете.

Наричаме левкемията късмет, дори когато пациентът временно има болки и е отпуснат и уморен. Както химиотерапията, така и морфинът против болки в костите са пълна глупост и противоречат на всичко, което майката- природа е измислила при тези разумни симптоми. Глупостта на сегашната официална медицина се състои в това, че чрез химиотерапия допълнително и многократно се уврежда вече увреденият костен мозък така ужасно, че той въобще не може да си почине от това.

Върхът на лудостта е т.нар. трансплантация на костен мозък.

При нея костният мозък на пациента се разрушава напълно чрез химио- “терапия” и лъче- “терапия”. После се инжектират в кръвния поток на пациента клетки от костен мозък на чужд донор, а при възможност и от собствения костен мозък от т. нар. пълна ремисионна фаза ( с надеждата, че клетките ще поникнат в предишния, сега разрушен костен, мозък, като репички в почва.)

Досега нито един учен не е успял да установи, че радиоактивно маркирана клетка от костен мозък действително е достигнала от кръвта до костния мозък и е израснала там. Напротив, чуждите клетки се разграждат светкавично и скоро след това не могат да бъдат открити. Оживява само минимална част от пациентите, при които облъчването на костния мозък не е било пълно, поради някаква причина, така че успява да се регенерира.

Ако разберете истинската важност на тези неща, тогава ще знаете, защо нито един професор не смее да се изправи срещу д-р Хамер и почти няма професор, който да подложи свои близки на тази глупост.